Затварям с трясък вратата
и до мен стои тишината,
вземам своята книга свята,
с нейните герои и песен изпята.
Искам прозореца да отворя
и на много въпроси да отговоря,
но той е някак пуст и невзрачен,
във мене със слепите си очи е вторачен.
Боли ме от тишината и от
прозореца ме боли,боли ме
от грешки,от думи премълчани,
които също правят незарастващи рани
и вдишвам тази застинала тишина,
и се загръщам тъжно с нея,
и ме боли сърцето ,и немея,
за бъдещето си неясно не копнея,
а времето отминало отдавна,
превърна ме в пустиня равна
и няма облаци,мечти,цветя,
в затвор съм и не мога да заспя.
Дали съм по-добра?-Не зная!
Има ли значение щом идва края
и нищо не започва отначало,
и времето дори е остаряло,
замръзнало във моето огледало!

и защо?
Кой не е имал лош час?
Но добрите часове сменят лошите.
Добре е, който има "книга свята". Много книги могат да са свято на човека.
Вярно, че ни се падна "интересно" време да преживяваме, но е имало и по-"интересни".
Горе главата!