Защо не седнеш до леглото ми
и ми изсвириш стара песен,
сърцето да заподскача
с ритъм неукротим и бесен?
Защо не ми разкажеш нещо,
за приказната нежна есен,
в която живота сякаш беше лесен,
а вятъра бучеше бесен?
Защо не ме погалиш нежно
по белите оскубани коси,
които вятъра на времето,
безмилостно и безвъзвратно окоси.
Защо не ме погледнеш
с поглед страстен,жаден,
дори да не си вече гладен,
дори да си изконсумирал всичко,
не ти ли остана нещо,дори мъничко?
Нима слънцето напразно грее,
вятъра на живота безцелно
клоните на любовта люлее,
нима загубено е всичко мило
и сме превърнати във ветрило
и само ще отброяваме дните,
ще сме часовник безвъзвратно спрял,
от безмълвие и самота оглупял.
Благодаря на Бог,че ни събра,
за да достигнем заедно до старостта,
да хвърлим новите си дрешки
и да осъзнаем своите грешки.
Тази преходност е вечна,
понякога дори е безчовечна,
но всеки следва този път
понесъл своята тленна плът.
За някой краят е върхът,
а други са на кръстопът
и още търсят спътникът,
със които да делят домът!