През 1866 година за ужас на цяла Франция един от символите на страната – катедралата „Света Богородица“ в Париж, започнал да се руши.
Стената на столетния храм се пропукала и хората със страх очаквали величествената постройка да рухне. Десетки признати от цял свят експерти дошли да видят катедралата и да разберат как могат да обърнат процеса, но всички се провалили.
В отчаянието си френските власти започнали да търсят помощ навсякъде с обещания за награда. Така новината достигнала и до българските земи, тогава в границите на Османската империя. Русенските земи в онези времена били управлявани от Митхад паша. Той бил френски възпитаник и се интересувал какво става във Франция и поддържал топли връзки с правителството на страната.
Като чул за неволите им, той откликнал и обещал, че ще изпрати на помощ най-добрия архитект в цялата Османска империя, простираща се тогава на три континента. Това бил не кой да е, а самият Кольо Фичето. Славата на българина отдавна била излязла от границите на империята.
Така родният архитект се озовал във влака за Париж. Пристигайки в тълпата на парижката гара, той не можал да намери посрещачите си. Те също не го видели в множеството. Чак когато народът се разотишъл, всеки по своя път, французите видели архитекта. Те не повярвали, че скромно облеченият човек пред тях е известният в цяла Европа Кольо Фичето.
Домакините предложили да го настанят и почерпят, но българинът отказал. Пожелал веднага да отиде и види катедралата. На момента започнал своите проучвания. Само за няколко дни открил и проблема – дълбока подпочвена вода, която предизвиквала ерозията. Извел водата навън, каптирал я и дори изградил една малка чешмичка, от която тя да се изтича на площада. Разрушението било преодоляно, стената била възстановена.
Французите не могли да повярват колко бързо българинът успял да се справи с проблема и да спаси Парижката света Богородица. Поканили го да остане във Франция, но той отказал. Имал работа. По това време строял Беленския мост, заради който той бил заложил главата си пред Митхад паша. Огледал отново внимателно катедралата и след като се убедил, че опасността е отминала, поел обратно за родината си.
Тази история не е легенда предавана през вековете, а разказ на игуменът на Преображенския манастир край Велико Търново архимандрит Георги, разказана пред арх. Николай Тулешков . Словата на стареца днес достигат до нас благодарение на местни краеведи, които са ги запазили за историята.
